Преекспониране и безтегловност. Едното няма нищо общо с другото, но реших да ги преплета по някакъв начин до края на поста стига да им намеря допирна точка.Преексопонирне. Повечето хора навън са преекспонирани. С бели лъщящи лица. Греят напразно. Изкуствени са. Блах. Но за щастие се намират и добре експонирани хора. Попаднали под една добра светлина. Подходящи да ги застреляш със спусъка на фотоапарата и да ги запомниш. Такива каквито са - истински. Без "пре-" то. Тези с пре-то дори нямат истински очи. И те са побелели. Дори не лъщят. Просто са бели. Слели са с кожата на лицата им.
Безтегловност. Това са онези няколко секунди точно преди да заспиш. Тогава сякаш духа ти се издига високо над тялото ти и отива някъде в пространството да се рее. Тогава си толкова лек. Нищо не може да те достигне. Попадаш в едно торнадо. Тогава виждаш повече неща. Диафрагмата ти е отпусната и отворена да преиеме всичко светещо, което минава покрай теб. Казах светещо, а не лъщящо. Минаващото покрай теб в никакъв случай не е преекспонирано. Не може да бъде, защото тогава си недосегаем.
А ти къде си? Не не си по средата. Няма как. В безтегловност си заедно с мен, но светиш покрай мен и аз покрай теб, а тези преекспонираните не са сред нас. Те не се издигат. Те не разбират какво е това безтегловност. И не не можем да паднем. Ние светим.
Ето ме. Там долу. Будна. Сега ти светиш над мен. И ме оценяваш. Утре ще си сменим местата. Или пък ще те взема заедно с мен да се реем заедно в безтегловност далеч от преекспонираните.
