Това е песен на Роксет. За 1ви път я чух на 11.07.2011 в 23:21h. Той ми я изпрати. Тогава си казах това е нашата песен. Толкова ясно ме описва. Тогава още бяхме в период на опознаване. Към днешна дата бях забравила как звучи тази песен. Дори не можех да си спомня текста, а я знаех наизуст. Сега отново започнах да я слушам.Напоследък доста плача. Тормозя се. Когато знаеш, че шансовете ти за нещо са 50% доста голяма част от света ти се срива. Според него съм станала много дребнава. Вече не ме прегръща и целува когато плача. Това ме наранява адски много. Не го отчита даже. Когато ми мине се държим, все едно нищо не се е случило. Мразя това. Толкова ли добре се познаваме вече? Ако наистина е така защо не може да разбере как се чувствам, след като знае какво се случва с мен. Всеки има нужда да си изживее и изрази чувствата. Имам моменти в които чувам виковете на сърцето си. И повярвай ми толкова жално крещи, че с часове бие силно и сълзите ми сами започват да се стичат безспирно.
Много се надявам един ден да ме разбере и когато плача да го отчете. И не, не се сърдя или засягам за всяко нещо. Просто съм по-уязвима отколкото трябва може би...... Ако не го приемаш, какво правиш с мен тогава? Къде избягаха онези моменти когато ме прегръщаше и галеше и целуваше и сърцето ми експлоадираше. Защо това изчезна? Къде отиде? Защо спряхме да го поддържаме? Къде изчезнаха постоянните повторения на думите "Обичам те!"??? Тогава ти капеше мед от устата. Къде е това? Къде?
Разликата между хората и измислицата "Здрач" е, че Едуард никога не си позволява Бела да се чувства зле. За това ми харесва техният несъществуващ свят. Самотата ми липсва понякога. Имаше дни в които излизах сама навън и не се прибирах с часове. Радвам се, че вече не съм сама, но тази моя самота на моменти беше някак си доста очарователна. Седеше ми добре. Но вече не ми отива. За добро или зло съм си сложила друга премяна.
