Love sick

Болно е. Болно е да обичаш някого толкова много!!! И той да ти отвръща със същото. Толкова много го обичаш, че чак те боли. Искаш да те боли. Харесва ти да те боли. Обожаваш тази болка. Не можеш да дишаш без нея.

Никога не съм си мислела, че мога да обичам някой толкова болезнено много!!!! Егати!!! Прекрасно е! А как спорим само ако знаеш. За пълни глупости. После пък се смеем. Вървим по улицата и аз късам листа от някое дърво и почвам да го целя и се смея истерично, просто защото ми е ужасно забавно. А той, хахахаха, той пък ме пръска или полива с вода, когато сме навън до някоя чешмичка или в леглото докато пие, обръща шишето и ме залива. Тогава разбираш колко е безценна усмивката на любимият ти човек!

Най-прекрасното е, че всичко още от самото начало става случайно между нас. Няма игрички, няма заблуда. Просто нещата стават сами. Без планове. Само аз и той. И нали знаеш как по филмите често правят онзи ефект докато двамата влюбени се целуват, всичко около тях да се върти. Е, имам новина за теб! Постижимо е! Аз го постигнах!

Край на заместниците!!!!!!!

Overexposure and weightlessness

Преекспониране и безтегловност. Едното няма нищо общо с другото, но реших да ги преплета по някакъв начин до края на поста стига да им намеря допирна точка.

Преексопонирне. Повечето хора навън са преекспонирани. С бели лъщящи лица. Греят напразно. Изкуствени са. Блах. Но за щастие се намират и добре експонирани хора. Попаднали под една добра светлина. Подходящи да ги застреляш със спусъка на фотоапарата и да ги запомниш. Такива каквито са - истински. Без "пре-" то. Тези с пре-то дори нямат истински очи. И те са побелели. Дори не лъщят. Просто са бели. Слели са с кожата на лицата им.


Безтегловност. Това са онези няколко секунди точно преди да заспиш. Тогава сякаш духа ти се издига високо над тялото ти и отива някъде в пространството да се рее. Тогава си толкова лек. Нищо не може да те достигне. Попадаш в едно торнадо. Тогава виждаш повече неща. Диафрагмата ти е отпусната и отворена да преиеме всичко светещо, което минава покрай теб. Казах светещо, а не лъщящо. Минаващото покрай теб в никакъв случай не е преекспонирано. Не може да бъде, защото тогава си недосегаем.

А ти къде си? Не не си по средата. Няма как. В безтегловност си заедно с мен, но светиш покрай мен и аз покрай теб, а тези преекспонираните не са сред нас. Те не се издигат. Те не разбират какво е това безтегловност. И не не можем да паднем. Ние светим.

Ето ме. Там долу. Будна. Сега ти светиш над мен. И ме оценяваш. Утре ще си сменим местата. Или пък ще те взема заедно с мен да се реем заедно в безтегловност далеч от преекспонираните.

Spring

Пролетта не идва без дъжд. Казвала съм колко много обичам милионите капчици, които падат по повърхността на земята и отмиват миналото, лошото, спомени, които не искаме да помним и т.н. и т.н. Зимата беше адски безчувствена. Но на мен ми беше окей. Обаче тази зима аз никога няма да забравя. Но сега това няма значение.

С пролетта идва ново начало, нов живот, нови поводи да се усмихваме повече, нов лъч светлина. Да точно така! Онзи лъч, който ме провокира да започна да пиша. Една година пълна със загуби, открития, заместници, свобода, урагани. Периода мина ужасно бавно. Този блог ме научи и на няколко неща, отвори ми очите. Tова, което виждаме не е това, което получаваме.

Дали през пролетта ангелите слизат тук долу при нас и дават живот на милиардите души под земята, драпащи да излезнат навън? Какво? Ти не вярваш ли в ангели?

Иска ми се да кажа сбогом на зимата, но не мога, защото рано или късно тя отново ще дойде. Но поне мога да кажа сбогом на токущо отминалата зима!!!! Макар, че сбогом е една ужасно грозна дума, която съм задраскала от съзнанието и речника си!

Искам всичко да цъфне по-бързо и да прекарвам времето си някъде навън. Сама. Потънала в моите си мисли. Само аз. Да знам аз съм човек, който не иска да се откъсва от собствената си самота. Но сега няма да съм сама. Пролетта е с мен.

BREAK THE BEAT

Вземи си помисли малко за лятото и за това невероятно авторско парче, на моите приятели Джорджия & Марчело :-)

Нека разчупим не само бийта, но и леда насадил се вътре в нас. Тая зима няма край!!!!!!!

Реших малко да разчупя

Новата ми музикална любов "HURTS".

Само да вметна, че обожавам всичко английско!!!!!! VIVA UK!!!!!

Substitute for love [Love does not exist]

Заместните ги има. Колкото искаш са. Откриваш ги, имаш ги, но само за няколко секунди. Обожаваш усмивката им, но очите им се оказват целувка на самота. Свирят ти на пиано по телефона, че даже ти и пеят. Започваш да чувстваш нещо. И точно когато си на крачка от това да се усмихнеш и да си кажеш "Ей, че готиноооо" заместника си отива. Ами да, разбира се! Нали е за малко.

Трудно ми е да повярвам, че няма да мога да повярвам в любовта отново. Иска ми се, ама наистина много ми се иска някой да се влюби в мен. И аз в него. Толкова банално и клиширано звучи. Блякс! Ужас! Аз не съм такава. По-силна съм. Емоционална, но силна.

Все пак, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да чакам. Все някога ще ми се случи. Не днес или утре. Но все някога, нали???

Missing the possibility

Колко възможности пропускаме на ден?

Аз напоследък пропускам доста. Защо отнема толкова много време да се наканим да направим нещо? Нещо различно. Слънцето изгрява и залязва за един миг. Времето не те чака. Хората ли просто са устроени така или какво???

Ежедневието ни е ужасно! Не мога да се виждам с приятелите си, защото всички сме много заети. Всеки ден пропускаш възможност да се видиш с някого. Просто, защото нямаш време. Да има няколко въпроса, които ме мъчат постоянно. Времето е един от тях.

И какво? Ставаш поемаш дъх и докато издишаш денят е приключил, сядаш на масата да хапнеш нещо. После заспиваш. Сънуваш малко. Сънуваш, че имаш време за всички. Но сутринта алармата звънва и те връща в реалността. А през това време някой си е отишъл от този свят и няма да се върне.

Питам се първата душа, която е отишла там дали се е чувствала самотна? И после след като е приела друга форма към кой път е поела. Дали е пропуснала възможност?

Най-лошото е, че понякога обвиняваме друг за пропуснатите възможности. Ако не си помогнеш сам, няма кой друг. Неволята и да я викаш и да не я викаш е все едно. И още нещо - решенията и възможностите, които грабиш не винаги за правилни. Рискуваш, нали???

Like a flower you grow......

Или още за това как един живот си отива. Много неща се случиха, затова не съм писала. Много се отвратих от алчността на хората около празниците.

А аз самата за първи път осъзнавам как не искам подаръци. Искам само приятели. Да онези приятели, които на 24-ти в 21:00 като им звънеш и им кажеш, че си загубил близък, те скачат в колата, идват, взимат те и те водят някъде, дори и да няма нужда.

Аз много откачих покрай цялата идея със загубата. Но това е действителността. Свикваш. Казват, че времето лекува, ама това са глупости. Просто свикваш, че човека го няма. Точка!!!! Толкова много време ти трябва за да го разбереш. И все пак - как така спира да го има. Ужас!!!!!!!!!!! Аз знаех, че ще се случи. И отново - УЖАС!!!!!!!! Случи се. То се случва всеки ден. Да, да няма страшно, близките ти са до теб. Всичко е наред. Не е наред!!! Изобщо не е!!!!!!

Доста кофти край на старата година. И лош старт на новата. Но все пак с надежда, че всичко ще е на шест. :-)

Да не говорим, че си загубих и работата, защото ми нямат доверие. Не, че не се справям, напротив. Просто обаче не ми вярват. Много гадно звучи, нали? Не ти вярвам.

Както и да е. Не ми пука!!! Живота продължава. Всяко зло за добро. Тц, уффффф как мразя такива клишета! Но е така.

И все пак цветят си цъфтят, вятърът си духа, слънцето си грее, дъжда си вали и т.н. и т.н.

И моля, спри с тази алчност. Спри да искаш толкова и започни да даваш!!!! Да даваш, не толкова, а повече.