Заместните ги има. Колкото искаш са. Откриваш ги, имаш ги, но само за няколко секунди. Обожаваш усмивката им, но очите им се оказват целувка на самота. Свирят ти на пиано по телефона, че даже ти и пеят. Започваш да чувстваш нещо. И точно когато си на крачка от това да се усмихнеш и да си кажеш "Ей, че готиноооо" заместника си отива. Ами да, разбира се! Нали е за малко.Трудно ми е да повярвам, че няма да мога да повярвам в любовта отново. Иска ми се, ама наистина много ми се иска някой да се влюби в мен. И аз в него. Толкова банално и клиширано звучи. Блякс! Ужас! Аз не съм такава. По-силна съм. Емоционална, но силна.
Все пак, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да чакам. Все някога ще ми се случи. Не днес или утре. Но все някога, нали???
Няма коментари:
Публикуване на коментар