Чекмедже. Всеки си има. Там вътре в съзнанието. Аз в моето съм затворила разни спомени за които не искам да се сещам. Прилича на кутията на Пандора.Днеска седнах на пода, отключих чекмеджето. После го отктрехнах. А накрая не само го отворих ами го извадих цялото и изсипах цялото му съдържание. Бях заобиколена от всичките ми спомени с Хлапето. Всичките. Толкова прекрасни и все толкова ярки. Всеки един от тях се издигна във въздуха пред мен и аз го разглеждах от всичките му страни. Но през това време всичко останало беше черно и от всеки ъгъл чувах думата "не".
"Не" олицетворяваше абсолютно всичко. Хубаво и лошо. Но звънтеше, пищеше и отекваше толкова силно в ушите ми, че побързах да натикам всичко обратно, а каквато съм непохватна се препъвах и преплитах още повече в спомените и това направи прибирането им още по-трудно и мъчително.
Ужасно много искам да спра да отварям чекмеджето и да не ме боли толкова, но все още не мога да надделя себе си. Опитвам се да се боря, но все правя така, че улицата да се задънва. И все пак си обичам чекмеджето. Ще спра да си го отварям когато съм готова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар