Днеска ме връхлетя и погълна когато я видях. Болката. Спомена. Всичко стана адски бързо. За секунди. Тя дойде каза здрасти и чао и изчезна. Аз... аз... сърцето ми спря. Стана ми тежко. Спрях да дишам. Ако целият свят се беше стоварил върху мен нямаше да усетя абсолютно нищо. Нищичко. Не показах, че съм слаба или, че нещо ми има, защото не бях сама. Пък и не биваше да падам. Слабостта е за страхливците, нали? Оххх.... Все едно съм заседнала в менгеме!Почуватвах се като черно петно мастило върху бял лист хартия. Само дето изгелждах така, все едно разяждах хартията. Тя олицетворяваше живота ми иначе. Този, който трябва да го продължа. Със или без Хлапето. Но как да стане, след като ми е все едно и не мога да избягам от нея? Липсва ми. Все още я обичам.
Запознах се с една принцеса. Чакам я да ме покани на среща. Все се надявам нещата да се раздвижат малко. Нали наденцето умира винаги последна. Искам някой, който да ме измъкне от тази дупка!!!! Наистина ми омръзна. Всеки път когато я видя и нещо секва и край дотам. Стената се руши с едно щракване на пръстите.
Копнея за нещо ново. И истинско. И да ме разсмива и разсейва. И да най-важното да е до мен. А не на не знам си колко си километра. В Казанлък наример. Що за дестинация?
Хей ти!!!! Новото и вълнуващото!!!! Чакам те :-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар