Miles away, crossroads, stars & sand

И така ще започна направо. Тръгнах на път. Просто така до морето и обратно. С няколко спирки, малко "Радио едно" и моите мисли.

Имам си тефтерче за тези мисли. Много е яко да си седиш на плажа с iPod-a и да си записваш разни неща.

Мотках се по плажа да си събирам камъчета и мидички и си мислех колко много си обичам самотата. Само аз и тя. Ходя на кино само с нея. Обичам да се разхождам след работа само с нея. Хлапето = на самота. Без Хлапето съм сама. Все пак аз и самотата сме съвместими. Вече.

Пътят. Води към безкрай? Дали? Искам да отида там, където морето и небето се сливат в безкрая. Под звездните купове, да се рея под тях и да потъна там в безкрая. Сама. Ако някой знае как се потъва в безкрай, да ми се обади.

Приключение. Като дума. Не звучи ли така все едно приключваш нещо? Или пък започваш нещо което накрая свършва без да те пита защо, кога, как, къде.

Пясък. Милиарди, хиляди, милиони мидички и камъчета стрити на сол от морето или пък от силната ръка на Нептун. Русалките дали са само мит. Има хора, които вярват в тях. И аз вярвам. Все някъде трябва да ги има, не мислиш ли?

Лъжата. Защо хората лъжат? И с една лъжа колко можеш да спестиш от истината? Чудно ми е Исус дали винаги на 100% е бил честен с хората? Щото, ако беше сега може би нямаше лъжата да съществува.

Казанлък. Да бе знам. Що за дестинация? Ама Хлапето не беше там или поне така каза. Нямате идея какво ми костваше да прекарам 20 часа в този град, в една хотелска стая със себе си и самотата си. Няколко спомена се върнаха и се повториха милиони пъти. А как ли щеше да бъде положението ако беше там. Не исках да повярвам, че не е там. Това е все едно аз да не съм в София, а Хлапето да е.

И все пак беше толкова хубаво да пропътуваш стотици километри и още толкова стотици мисли да преминат през главата ти. Да седиш под стотици звезди, да има стотици капчици и стотици песъчинки по тялото ти. И да си просто сам със себе си.