Freedom

Истината е, че не знам от къде да започна.... Този път няма да пиша нито за Принцеси, нито за Хлапета, нито за времето, а за това как се чувствах днес. Днес ще ви разкажа за нещо старо, което ме извади. Извади ме мен самата. На показ. Цялата. От - до. Точно такава каквато съм, но бях забравила, че съм. Звучи объркано, нали?

Днес се качих на сцена. Не го бях правила от 2 години, че и повече. Тези, които ме познават, знаят, че съм артистична и че без сцена трудно живея. И като казвам сцена имам предвид точно онази - в буквалният смисъл. С публика пред теб и прочее. Събрах се с хора, от които познавах само един. Учителката ми по танци - Мики. А всички останали бяха нейните нови възпитаници, които са с поне 5 години по-малки от мен, но ужасно удохотворени личности. Да знам, знам звучи странно, но е факт мамка му! Дори аз не го повярвах в началото. Те са виновниците да съм си пак Аз. Та, качихме се на сцената всички заедно. Засвирихме на пианото и запяхме стари градски песни. На руски и на български език. Точно в този момент сълзите ми текнаха и емоциите ми избиха жестоко. Почувствах се толкова свободна без капка страх във себе си. Аз (вие ме познавате) плаках пред непознати хора и то просто защото се чувствах страхотно добре. Върнах се години, години назад. Спомних си как се изразявах и преоткривах всяка минута. Досега всичко, което съм написала може би не е било толкова истинско. Или поне аз самата се съмнявам, че е било така. Казват, че живота е игра и е шега. И аз преди знаех, че е така, но днес си припомних толкова много неща. Спомних си, че когато имаме проблеми, трябва да търсим решението им, а не да дълбаем навътре и да се вайкаме.

Тук вече няма заместници. Тук има само Аз и единствено Аз. Такъв какъвто си. Свободен да се връщаш там където знаеш, че не си забравен и винаги си добре дошъл. Там където летиш и си си Ти. Там където спориш с него за щяло и нещяло, но все пак си Ти. Там където можеш да се връщаш всеки ден и да плачеш и да знаеш, че хората те разбират. Свобода!!!!

Feel like black ink

Днеска ме връхлетя и погълна когато я видях. Болката. Спомена. Всичко стана адски бързо. За секунди. Тя дойде каза здрасти и чао и изчезна. Аз... аз... сърцето ми спря. Стана ми тежко. Спрях да дишам. Ако целият свят се беше стоварил върху мен нямаше да усетя абсолютно нищо. Нищичко. Не показах, че съм слаба или, че нещо ми има, защото не бях сама. Пък и не биваше да падам. Слабостта е за страхливците, нали? Оххх.... Все едно съм заседнала в менгеме!

Почуватвах се като черно петно мастило върху бял лист хартия. Само дето изгелждах така, все едно разяждах хартията. Тя олицетворяваше живота ми иначе. Този, който трябва да го продължа. Със или без Хлапето. Но как да стане, след като ми е все едно и не мога да избягам от нея? Липсва ми. Все още я обичам.

Запознах се с една принцеса. Чакам я да ме покани на среща. Все се надявам нещата да се раздвижат малко. Нали наденцето умира винаги последна. Искам някой, който да ме измъкне от тази дупка!!!! Наистина ми омръзна. Всеки път когато я видя и нещо секва и край дотам. Стената се руши с едно щракване на пръстите.

Копнея за нещо ново. И истинско. И да ме разсмива и разсейва. И да най-важното да е до мен. А не на не знам си колко си километра. В Казанлък наример. Що за дестинация?


Хей ти!!!! Новото и вълнуващото!!!! Чакам те :-)

The drawer

Чекмедже. Всеки си има. Там вътре в съзнанието. Аз в моето съм затворила разни спомени за които не искам да се сещам. Прилича на кутията на Пандора.

Днеска седнах на пода, отключих чекмеджето. После го отктрехнах. А накрая не само го отворих ами го извадих цялото и изсипах цялото му съдържание. Бях заобиколена от всичките ми спомени с Хлапето. Всичките. Толкова прекрасни и все толкова ярки. Всеки един от тях се издигна във въздуха пред мен и аз го разглеждах от всичките му страни. Но през това време всичко останало беше черно и от всеки ъгъл чувах думата "не".

"Не" олицетворяваше абсолютно всичко. Хубаво и лошо. Но звънтеше, пищеше и отекваше толкова силно в ушите ми, че побързах да натикам всичко обратно, а каквато съм непохватна се препъвах и преплитах още повече в спомените и това направи прибирането им още по-трудно и мъчително.

Ужасно много искам да спра да отварям чекмеджето и да не ме боли толкова, но все още не мога да надделя себе си. Опитвам се да се боря, но все правя така, че улицата да се задънва. И все пак си обичам чекмеджето. Ще спра да си го отварям когато съм готова.

It all begins with a choice

Да всичко започва с избор. Преди да започнете да четете бъдете наясно с едно: бях вдъхновена за този пост от филма & книгата на Стефани Майер "Затъмнение" от сагата "Здрач".

Ако сте чели/гледали знаете, че Бела трябва да избира между Едуард & Джейкъб. Между вампир & върколак. Btw, избира вампира. Избира да бъде безсмъртна, без биещо сърце и ледено студена. А ако беше избрала върколака, щеше да е топла, с биещо сърце и смъртна.

Въпросът е ние какви избори правим. Всяка една наша крачка започва с избор. Дали правим правилните? Ами май не винаги. Май по-скоро избираме вампири от колкото върколаци. Може би обичаме повече да рискуваме. Безстрашни ли сме пред неизвестното или само се правим на такива? Бела обаче знае какво я очаква и се жертва за любовта си. И ние ли се жертваме когато често пъти правим грешните избори? Компромиси последвани от грешки или обратното - знаем в какво се забъркваме и точно защото има адреналин ни харесва?

Избор. Избори. Изборът. Да правим се и ни е страх. Още преди да се жертваме знаем какво следва. Учим се от грешките си. А аз? Аз определено съм от отбора на вампирите. :-)

Long live The King!!!!!

Трибют към Краля и огромен поклон. Снимките говорят сами за себе си. Просто искам да ги споделя и да си помълчим заедно. I love you MJ. Forever.

I hate cowards!!!

Ах как мразя страхливците!!! Да и аз съм страхливка понякога и тогава мразя и себе си!!!! Но кога най-накрая ще се научим да се изправяме срещу страховете си да му еба майката!!!!

@ Ина: Онзи ден като ми се скара, замисли ли се що съм негативна напоследък, а? Може би защото си ме забравила и съм имала нужда от точно твоя позитивизъм!!!!!!

@ Катя: Ти да ти!!!! Страхливка!!!!!!! Защо не се видя с мен в Събота, мамка му??? Имам нужда от теб и от усмивката ти, а ти ми се овъртя с някви тъпи извинения измислени!!!!! Толкова ли е трудно по-дяволите??? Защо бягаш от мен???? Какво ти направих???

Може да сте малко объркани от поста ми, обаче просто не мога вече да си държа нервите!!! Не и този път!!!!!

Чудиш ли се по кой път да поемеш, а??? Е чуди си се!!! Аз вече не се!!! Избрала съм си пътечка. Омръзна ми да ме е страх. Ще се опитам всеки ден да си го напомням. Нямам време да мисля и да се вайкам. Не го прави и ти. Гадно е повярвай ми. Аз знам.

@ Ива: Ив, благодаря ти, че си до мен и да извинявай за онзи пост, но знам, че ме разбираш! Надявам се вече да си все по-малко страхлива, поне в моите очи вече си. Благодаря и че ми помагаш.

Малко съм и объркана обаче, но мисля че се справям. Поне ще се опитам да бягам от страховете си по-надалече. Страха сигурно ни пази от някой неща, но трябва да спрем с това. Мен лично ме убива.

Ох много съм объркана. Пак се чувствам малко сама. Но искам да ме е страх по-малко!!!! Поемам дъх и се махам. Махам се от кръглата дупка на лъжи, страхове, ежедневие и тъпи ъгли. Отивам да бягам към онази част от съзнанието ми която жадува за промяната. Остра промяна.

Защо отивам на прайд?

Няма да го напиша като есе, каквото по-принцип трябва да бъде. Ще го напиша така както го чувствам.

Отивам за да подкрепя различните, които не могат да бъдат разбрани и приети. Да и аз съм една от тях. Любовта обедниява, нали? Темата на таз годишният прайд е: "Обичай равенството, прегърни многообразието!" РАВЕНСТВОТО!!!! Да пред Бог сме равни. И болни и съкати и в лошо настроение днес, влюбени или пък с разбити сърца утре. Всички сме равни.

Искате ли да ви кажа, че ние сме многообразни и цветни като дъгата? Дамммм. Умни, отговорни, работим по много, точно като вас - хетеросексуалните. И ние ходим по барове, по изложби, на кино, на театър. По нищо не се отличаваме от вас. Само по едно единствено нещо - падаме си по хора от нашият пол.

Ние сме ви приели, нали? А вие нас защо не можете? Какво не харесвате в нас. По-грозни ли сме? С недъг може би!? Или мислите, че сме с изкривени мозъци и трябва да ходим в лудницата. Е нека ви кажа едно нещо - ще ви се наложи да ни приемете. Научете се да харесвате и оценявате различните. Ние не ви мразим. И вие не ни мразете.

Ела и защити равенството. Бъди с нас. Любовта обедниява. Няма нищо по-лесно от това да обичаш. Любовта ни учи да сме добри. Когато обичаш се усмихваш с лекота. Когато си приет се чувстваш неотхвърлен. Ела и ни подкрепи на 26.06.2010 :-) Обичай равенстово и прегърни многообразието.