Missing the possibility

Колко възможности пропускаме на ден?

Аз напоследък пропускам доста. Защо отнема толкова много време да се наканим да направим нещо? Нещо различно. Слънцето изгрява и залязва за един миг. Времето не те чака. Хората ли просто са устроени така или какво???

Ежедневието ни е ужасно! Не мога да се виждам с приятелите си, защото всички сме много заети. Всеки ден пропускаш възможност да се видиш с някого. Просто, защото нямаш време. Да има няколко въпроса, които ме мъчат постоянно. Времето е един от тях.

И какво? Ставаш поемаш дъх и докато издишаш денят е приключил, сядаш на масата да хапнеш нещо. После заспиваш. Сънуваш малко. Сънуваш, че имаш време за всички. Но сутринта алармата звънва и те връща в реалността. А през това време някой си е отишъл от този свят и няма да се върне.

Питам се първата душа, която е отишла там дали се е чувствала самотна? И после след като е приела друга форма към кой път е поела. Дали е пропуснала възможност?

Най-лошото е, че понякога обвиняваме друг за пропуснатите възможности. Ако не си помогнеш сам, няма кой друг. Неволята и да я викаш и да не я викаш е все едно. И още нещо - решенията и възможностите, които грабиш не винаги за правилни. Рискуваш, нали???

Like a flower you grow......

Или още за това как един живот си отива. Много неща се случиха, затова не съм писала. Много се отвратих от алчността на хората около празниците.

А аз самата за първи път осъзнавам как не искам подаръци. Искам само приятели. Да онези приятели, които на 24-ти в 21:00 като им звънеш и им кажеш, че си загубил близък, те скачат в колата, идват, взимат те и те водят някъде, дори и да няма нужда.

Аз много откачих покрай цялата идея със загубата. Но това е действителността. Свикваш. Казват, че времето лекува, ама това са глупости. Просто свикваш, че човека го няма. Точка!!!! Толкова много време ти трябва за да го разбереш. И все пак - как така спира да го има. Ужас!!!!!!!!!!! Аз знаех, че ще се случи. И отново - УЖАС!!!!!!!! Случи се. То се случва всеки ден. Да, да няма страшно, близките ти са до теб. Всичко е наред. Не е наред!!! Изобщо не е!!!!!!

Доста кофти край на старата година. И лош старт на новата. Но все пак с надежда, че всичко ще е на шест. :-)

Да не говорим, че си загубих и работата, защото ми нямат доверие. Не, че не се справям, напротив. Просто обаче не ми вярват. Много гадно звучи, нали? Не ти вярвам.

Както и да е. Не ми пука!!! Живота продължава. Всяко зло за добро. Тц, уффффф как мразя такива клишета! Но е така.

И все пак цветят си цъфтят, вятърът си духа, слънцето си грее, дъжда си вали и т.н. и т.н.

И моля, спри с тази алчност. Спри да искаш толкова и започни да даваш!!!! Да даваш, не толкова, а повече.

Изолация. Пълна!!!!

Пуууууфффффф......... Чувствам се изолирана от света. Няма внимание върху мен. А и май не съм желана навсякъде. Може и аз да съм си виновна!!! + от адски много време не съм сядала да пиша някви неща в блога. Не, че нямах време, просто не знаех за какво искам да пиша. Май съм нямала много за споделяне. Или не съм искала да ме четеш. Whatever.......

Та, толкова много свикнах да съм сама, че хем ми се иска да си имам някого, хем не. Много е тъпо сам да не знаеш какво искаш, а в същото време да търсиш. А как мразя да чакам докато не попадна на нещо!!! Леле казвам ти, това ме ВБЕСЯВА!!!!!!!!

Чудно ми е как ли се чувстват тези, които пък не могат да останат сами? Все някой все им досажда. Ама тооооо нали няма средно положение. Или има, стига да знаеш как да си го извоюваш.

Супер много ми липсват някви хора, с които не се виждам честичко, постоянно. Въпреки това нали има телефони, интернет, ама не е същото и всички го знаем. Аз много често си поплаквам, когато ми липсва някой. И нали съм си все само, та никой не знае за тази моя слабост. Да за мен е слабост. Аз съм свикнала да се показвам, че съм силна, независима.

Изолацията. Затворена в своя си свят. Без досадници. Без въпроси. Просто празна стая в моят ум. Е наистина ми е омръзнало. Искам досадници и искам въпроси. Искам ума ми да е зает с някого, за който да мисля постоянно.

The hurricane. The stage.

Сцената е мястото където принадлежа аз. Там ми е хвърлен пъпа..... Май..... Както и сърцето и душата. Най-вече тези две неща! Ужасно е хубаво да си там където се чувставш най-добре. А аз на сцената се чувствам не като ураган, а като една мъничка частица щастие, част от него.

Сцената е моят ураган, който така ме завъртва, че всеки път когато ми мине мисълта за това се появява онази наивна усмивка на някого, който е влюбен. :-) И да!!! Аз съм влюбена, в това да съм себе си, да ми е добре и да предaвам положителната си енергия на хората около себе си.

Спирам със заместниците вече, защото, да можем да направим всичко. Ужасно важно е да се научим никога да не излизаме навън без свободната си воля. Когато онзи ураган те забърше и онази невероятно красива и мила усмивка се лепне на лицето ти, трябва да започнеш да се следваш и да се опиташ да не се губиш, и да не позволяваш ежедневието да те завърта.

И още, когато се смееш, никога не си слагай ръката пред устата. Направи обратното - покажи на другите, че си щастлив и че се радваш. Заразявай ги с добро настроение и с усмивка.

Танца е моята най-голяма страст. Чрез него мога да изразя себе си. Какво чувствам. Да създавам нещо красиво и уникално само по себе си.

Тази вечер погледнах към звездите, пуснах ръката ми да мине покрай един жив плет и тогава урагана ме удари и ме завъртя в посока, в която ги почувствах отвътре навън и онази чудна усмивка се лепна за лицето ми и знам, че ще я нося още дълго, дълго време. А ти? Твоят ураган днес как те завъртя?

Love profusion [substitute for love part 2]

Или още както аз мисля онова което се нарича платоническа любов. Има ли такава? Кой и кога те кара да се чувстваш така? Как така? Ами обичан, желан, оценен. Такъв, който те кара да блестиш в тъмното. И само той го може. Такъв дето ти е влезнал под кожата вече и те кара да чувстваш разни неща. Все хубави.

И ето, че отново става дума за нашите заместници. И за онези процеси когато понякога забравяме да сме себе си. А какво ни дават заместниците? Аз продадох ли душата си за онези няколко мига, в които да се почувствам добре??? Ами май да. Но да ти кажа добре ми е.

Някак си се кротнах. Да аз. Представяш ли си? Е пак полудявам постоянно ама съм по-спокойна. И сега онези разговори до два посред нощ са толкова приятни и неангажиращи, че чак ти се иска нощта никога да не свършва и времето просто да спре.

Много ми се иска обаче да се поставя и от другата страна. Страната на заместника. Той дали търси същото което и аз, и ти? Колко на брой заместника имаме в ежедниевието си и дали всичките имат душа. Колко от тях днес ще те подминат и на колко ти ще обърнеш внимание. Търсиш ли още? Аз да. И няма да спра скоро. Но е хубаво да си имаш някого, макар и за малко.

Просто дишаш по-лесно и света ти е споделен.

Miles away, crossroads, stars & sand

И така ще започна направо. Тръгнах на път. Просто така до морето и обратно. С няколко спирки, малко "Радио едно" и моите мисли.

Имам си тефтерче за тези мисли. Много е яко да си седиш на плажа с iPod-a и да си записваш разни неща.

Мотках се по плажа да си събирам камъчета и мидички и си мислех колко много си обичам самотата. Само аз и тя. Ходя на кино само с нея. Обичам да се разхождам след работа само с нея. Хлапето = на самота. Без Хлапето съм сама. Все пак аз и самотата сме съвместими. Вече.

Пътят. Води към безкрай? Дали? Искам да отида там, където морето и небето се сливат в безкрая. Под звездните купове, да се рея под тях и да потъна там в безкрая. Сама. Ако някой знае как се потъва в безкрай, да ми се обади.

Приключение. Като дума. Не звучи ли така все едно приключваш нещо? Или пък започваш нещо което накрая свършва без да те пита защо, кога, как, къде.

Пясък. Милиарди, хиляди, милиони мидички и камъчета стрити на сол от морето или пък от силната ръка на Нептун. Русалките дали са само мит. Има хора, които вярват в тях. И аз вярвам. Все някъде трябва да ги има, не мислиш ли?

Лъжата. Защо хората лъжат? И с една лъжа колко можеш да спестиш от истината? Чудно ми е Исус дали винаги на 100% е бил честен с хората? Щото, ако беше сега може би нямаше лъжата да съществува.

Казанлък. Да бе знам. Що за дестинация? Ама Хлапето не беше там или поне така каза. Нямате идея какво ми костваше да прекарам 20 часа в този град, в една хотелска стая със себе си и самотата си. Няколко спомена се върнаха и се повториха милиони пъти. А как ли щеше да бъде положението ако беше там. Не исках да повярвам, че не е там. Това е все едно аз да не съм в София, а Хлапето да е.

И все пак беше толкова хубаво да пропътуваш стотици километри и още толкова стотици мисли да преминат през главата ти. Да седиш под стотици звезди, да има стотици капчици и стотици песъчинки по тялото ти. И да си просто сам със себе си.

Obssesion

Обсебена. Бях. От Ива. Скарахме се много лошо. За дето преместих една наша среща с половин час по-късно. Тя ме нахока, че не си спазвам уговорките. Каза още, че съм яхнала метлата, че не иска да чете за себе си по блоговете, била приключила с мен, била съм много добра актриса и съм била разигравала театър и накрая ми пожела приятен живот. А да и разбрах от една наша обща позната, че ми била сърдита завинаги.

Е може, би всяко зло е за добро. Но аз наистина се чувствах обесебена от Ива. Имам чувството, че ме ревнуваше от всичките ми приятелки и макар да ме подкрепяше когато харесвах някого винаги намираше едно голямо "Но" и се започваха едни обяснение кой какъв бил и т.н. А да и не харесваше Хлапето :(

Ива ми липсва от една страна и искам да се сдобриме, но тя не иска да разговаря с мен. Иска ми се да и кажа страшно много неща, без да си крещим или караме. Като на човек, като на приятелка. И да се изслушаме.

P.S. Ива, много се надявам с този си пост да те провокирам да ми се обадиш, за да говорим. И знай, че въпреки всичко те обичам. Много.